Искаше ми се да седна и да напиша тази статия само на базата на научните изследвания и доказателства, които ще споделя малко по- нататък.

Реалността е такава, че освен много от клиентите, с които работя и които се учат на доверие първо към себе си и на отделяне от чуждото мнение, аз също живях в този капан преди години.

Моя приятелка казваше: „Само преживените неща са истински разбрани“, за това когато чуя: „Чакам еди кой си да ме одобри“,  на ум си казвам: „I can feel you”, защото тези окови бяха и мои.

Long story short. Родителите ми се разведоха през 1998 година- трудни времена, още повече за малко дете, което живее в среда, която сочи с пръст „различните“.

Одобрението е първата форма на любов, която сме познали като деца. Когато сме били напълно зависими и не сме могли да се справим сами, любовта е идвала чрез грижа, внимание, приемане. Така мозъкът е направил връзката: „Когато ме одобряват съм в безопасност.“ Така одобрението става равно на принадлежност.

При мен обаче не беше така. Чувствах се отхвърлена и не достатъчна, сякаш недостойна да получавам любов. После хората, които си нямаха друга работа, освен да бъркат в раните ми, задоволявайки любопитството си, валидираха това, че „с мен има нещо сбъркано“. Всъщност нямаше, но тогава не намирах логично обяснение на случващото си, плюс това, че нямаше кой да ми покаже кай да регулирам емоциите си.

От къде започва всичко?

В началото детето не иска да бъде харесвано, то иска да усеща свързаност. Бебето не мисли: „Харесват ли ме?“ То търси контакт, отговор, присъствие, емоционална регулация. Това е привързаност, не одобрение.

Между 2- 3 години, детето започва да забелязва реакциите на възрастните. Тогава се случва нещо ключово:

  • развива се самосъзнанието („Аз съм отделен индивид“)

  • детето започва да разпознава одобрение/неодобрение

  • появява се чувството за срам и гордост

Детето започва да прави връзката: „Когато правя Х, мама/татко се радват.“

Между 3–5 години, желанието да бъде харесвано се оформя ясно.

В този период:

  • детето вече може да се „вижда“ през очите на другия

  • започва социалното сравнение

  • одобрението става социална валута

Тук се заражда вътрешното правило: „Ако съм такъв/такава ме приемат.“

Това желание е напълно нормално. От еволюционна и психологична гледна точка, одобрението е равно на грижа, приемането на защита, принадлежността на оцеляване. Мозъкът на детето няма избор освен да се адаптира.

Кога желанието става прекомерно?

Проблем не е, че детето иска да бъде харесвано. Проблем е, когато любовта е условна.

Например:

  • „Браво, само когато си послушен“

  • „Не ме разочаровай“

  • „Какво ще кажат хората“

  • студенина при грешка

  • емоционално отдръпване/ наказване с мълчание или игнориране

Тогава детето научава: „Аз съм ценен,  само когато се харесвам на другите.“

 Как това се превръща в модел за възрастния?

В зряла възраст това може да изглежда като:

  • people pleasing (да угаждам на другите)

  • страх от конфликт

  • трудност да казваш „не“

  • загуба на автентичност

  • зависимост от външна оценка

Това не е черта на слабохарактерен човек, а на модел, който е бил логичен тогава и който е пренесен вече в зряла възраст, без да се постави под въпрос. Моделите, научени в детството, работят автоматично, докато не ги осъзнаем.

Няма значение дали си отраснал в семейство на разведени родители или родители, кои са били заедно. Факт е че повечето от нас, в даден етап от живота, са имали следния страх: „Ако не ме одобрят, ще бъда отхвърлен, необичан, което оначава, че не съм ценен“. Ако обаче нуждата от одобрение все още я има, то това е знак, че зад това стоят емоционални нужди, които са се появили в миналото, но все още не са посрещнати.

Непосрещнати нужди като сигурност, одобрение, емоционално присъствие, валидация, се проявяват като: силна нужда от внимание, зависимост от връзки, страх да останеш сам и трудно взимане на решения без чуждо мнение. Всичко това се откроява най- силно в нашите отношения с партньора.

Работя с изключително много жени, които са обезличили себе си, вярвайки че, ако правят всичко „като по учебник“, този път мъжа до тях ще види стойността им. Това обаче никога не се случва, защото хората, които търсят одобрение, постоянно живеят с усещането, че не са достатъчно добри, което води до високи нива на стрес или тревожност. Това уморява тялото, мозъка, докато не дойде момент на бърнаут или тотално изгубване на този, който си.

Проблемът не е в това, че не даваш или не правиш достатъчно, а че даваш навън вместо навътре.

Лично при мен, усетих нужда да „скъсам въжето“, когато се бях прераздала, а хората около мен продължаваха да искат, да изискват и да бъдат недоволни. Бях се уморила да надскачам някакви високи летви, които всеки път, когато бяха достигнати, се вдигаха още по- високо. Тогава ме намери автентичността- цялото ми вътрешно „Аз“ крещеше: „Спри! Тръгни навътре към себе си“

Тогава се „запознах“ и с практиките по себерефлексия. Трябваше да осветя всичко, което замитах под килима- това, че си решавах проблемите с бягство; това, че бях заобиколена от хора, които постоянно искаха нещо; това, че не знаех нито коя съм, нито какво искам, дори ми бе трудно да си се представя в някаква друга светлина, т.е. да имам визия за мен и живота ми.

Най- трудното?- да започна да казвам „НЕ“. Получи ли ми се от първия път?- „НЕ“. Какво се случи, след като казах „НЕ“ за първи път- първо видях, че светът не свърши и второ: негативният сценраий, който разигравах не се сбъдна.

За това и често припомням, че нашият негативен монолог е много по- лош от реалността и че най- големият ни враг е между двете ни уши.

Защо обаче, дори и да получиш одобрение 100 пъти от тези около теб, все още усещаш, че не си удовлетворен, че нещо липсва. Одобрението не отговаря на първичната нужда, защото одобрението е оценка, а вътрешното удовлетворение идва от връзка и сигурност с теб самия.

Чуждото одобрение не се интегрира, не става част от идентичността и не променя твоите базови вярвания и убеждения. Ако вътре в теб живее вярването: „Не съм достатъчен“, всяко „браво“ просто се плъзга по повърхността.

Малко по- горе споменах и за негативния монолог, който е част от наратива на всеки. Колко обаче му позволяваме да поема контрола и да ни води, е изцяло наш избор. Вътрешният критик обезсилва външния глас. Много хора чуват одобрение, но отвътре си казват следното: „Казват го от учтивост“; „Не ме познават истински“; „Не виждат цялата картина“

Хубавата новина тук е, че ако се научиш на свързване със себе си, ако твоите ценности, вярвания, намерения и нагласи, станат центъра на твоя свят, може да изградиш положителен образ за себе си, избирайки добър вътрешен монолог.

Грешката, която повечето хора правят е да започват да се опитват да мислят позитивно или да си повтарят мантри или убеждения. Това обаче не работи. Преди това трябва да има осъзнаване и разбиране- да погледна навътре и да разбера с какво си имам работа, а след това да намеря начин, практики и инструменти за прмяна.

Това, за което хората не си дават сметка, е ча за всяка промяна, която искаш да случиш, трябва първо да си позволиш. Не търси позволение отвън, а си дай такова сам.

Когато аз се борех с ниската си самооценка и започнах да правя крачки от това да вземам решение на база какво мисля аз, а не какво другите смятат за мен; когато исках да бъда емоционално стабилна и автономна, без да се влияя от думите на другите към мен, започнах да си задавам въпроси, за да се опозная. Чувствах се като на първа среща със себе си. От тогава себерефлексията е част от моята рутина и тя е инструментът, който вади на показ всичко такова, каквото е. Чак след това вземам решение- не под афект, не през емоциите, а през моята вътрешна нагласа за това кое е правилното нещо за мен, което мога да напарвя в този момент и което ще ме отведе до резултата, който искам.

Запомнете едно:

Хората ви дават обратна връзка на база на това, как ви виждат и какво те биха направили за дадена ситуация, за живота който живеят според техните вярвания, разбирания и ценности. Това може да е валидно за техния живот, но не и за вашия.

По трудния начин разбрах, че понякога ти се дава обратна връзка, но намеренията и подбудите на човека отсреща не са добри. Живеем в свят, в който всеки иска от всичко по много; в който това „да съм добре или най- успешен, красив, богат“, измества ценностите и често човек започва да проектира своята несигурност върху теб.

За това в края на деня трябва да ти е важно едно нещо: „Какво наистина искам за живота ми и за мен, какво аз смятам за правилно?“. А това в повечето случаи няма да се хареса на тези около теб… и това е окей.

Какво да направим и как да живеем автентично?

Първо- научи се да се доверяваш на себе си и на твоя вътрешен компас. Дори и до този момент да не си го правил, това е умение, което ще изградиш с практиката. Тук няма грешки, има само опитност.

Да живееш автентично, означава да съобразиш действията, изборите и думите си с основните си ценности, вярвания и истинското си аз- да се довериш изцяло на твоята вътрешна истина. Автентичността може да бъде трудна за дефиниране, защото е различна за всеки. Например: поведение, което може да се усеща автентично за един човек, може да се усеща като напълно неадекватно за друг. Автентичността включва да усещаш „себе си“, а не да действаш през маските си, защото това ще попречи на другите да те видят такъв, какъвто си.

Когато говорим за автентичност, винаги мисли за тези три компонента:

  • да мога да познавам себе си- моите реакции, модели, защитни механизми

  • да живея живот, в който моите поведения отразяват моите вътрешни нагласи, а не това, което другите или света приемат за норма или очакват от мен

  • да приемам другите, че имат дадено поведение, но не и да одобрявам това и да го приемам за свое, ако не съм съгласен и е нещо, което е извън моите ценности

Това, което знам със сигурност е, че колкото повече започваш да си задаваш въпроси, толкова по- голяма вътрешна яснота ще придобиеш.

Себерефлексията е от решаващо значение за личностното израстване, емоционалната интелигентност и ефективното вземане на решения, тъй като служи като мост между твоите действия и ценности. Само така, можеш да опознаеш своите силни страни, слабости и мотивации, което води до по-съзнателни и удовлетворяващи избори.

Това бе и причината да издам цяла работна тетрадка по Себерефлексия, защото и от личен и от професионален опит с моите клиенти, знам че това е най- ценната практика, която човек може да усвои!

Тук оставам важни и ценни въпроси за себерефлексия, с които да стартираш. Не бързай да отговаряш на всички и не препускай през тях, все едно си на изпит и времето ти е ограничено. Дай си време и пространство и открехни вратата към вътрешния ти свят.

Въпросите са разделени по теми.

👉  Осъзнаване на автоматичния модел

(Как и кога се активира)

  1. В кои ситуации най-силно искам да ме одобрят?

  2. Какво точно правя, когато усетя това желание? (мълча, съгласявам се, обяснявам се, давам повече)

  3. Какво се страхувам, че ще се случи, ако не се харесам?

  4. Кои хора най-често активират този модел?

  5. Кога за последно направих нещо, само за да не разочаровам някого

 👉 Цената, която плащам от емоционална гледна точка

(Какво губя)

  1. Как се чувствам след като се нагодя/ угодя?

  2. Къде се усещам смален или празе?

  3. Какво не казвам, когато се опитвам да се харесам?

  4. Какво натрупвам вътре- умора, гняв, тъга?

  5. Как плаща тялото ми за това? (напрежение, безсъние, тревожност)

👉 От къде започна всичко?

(Откъде идва)

  1. Кога за първи път си спомням, че се стараех да бъда „добър“?

  2. Как реагираха значимите други (авторитетните фигури), когато грешах?

  3. Кой трябваше да бъда, за да получа внимание или спокойствие?

  4. Кога в детството любовта беше несигурна или условна?

  5. Какво дете трябваше да стана, за да оцелея емоционално?

👉 Скритата нужда

(Какво всъщност търся)

  1. Каква нужда стои под желанието за одобрение? (сигурност, любов, виждане, принадлежност)

  2. От кого всъщност чакам това одобрение?

  3. Какво би означавало за мен да не го получа?

  4. Какво бих искал някой да ми каже, но никога не е казано?

  5. Ако вътрешното ми дете можеше да говори, от какво щеше да има нужда?

👉 Как този модел работи и днес?

  1. Как този модел влияе на отношенията ми?

  2. Къде ме държи в малки роли?

  3. Къде не развивам пълния си потенциал, заради страха да не се харесам?

  4. Кои избори в живота ми не са мои?

  5. Как би изглеждал денят ми, ако не търсех одобрение?

👉 Вътрешна промяна

(Началото на нов модел)

  1. Какво е едно малко „не“, което мога да кажа?

  2. Какво бих направил, ако вярвах, че няма да ме изоставят?

  3. Как мога да си дам одобрението, което търся отвън?

  4. Какво означава за мен вътрешна сигурност?

  5. Кой бих бил, ако не трябваше да се доказвам?

Най- добрата инвестиция, която можеш да направиш е да си дадеш време, разбиране и подкрепа. Времето минава така или иначе, а за да може едни нужди и потребности да не стоят нулеви и празни, трябва да започнеш да ги снабдяваш.

Няма кой да го направи вместо теб! Няма кой да те спаси! Всички отговори са в теб!

С любов,

Нина